В преследване на кадъра

Астрономическата пролет настъпи преди около десет дни, а с преместването на часовника днес направихме още една крачка към светлите месеци на годината. И въпреки това, навън все още се усеща присъствието на зимата — сякаш тя не бърза да си тръгне.

С този кадър искам да изпратя любимия ми сезон по най-красивия възможен начин и да дам път на пролетта — с всичко онова, което тепърва ми е подготвила за заснемане.

Тази фотография обаче не е просто красив зимен кадър. Тя е резултат от дългогодишно желание, търпение, упоритост и няколко неуспешни опита, преди най-сетне всичко да се подреди така, както съм си го представял. От години планирам да направя зимен римейк на един от любимите ми и добре познати летни кадри. Още миналата зима исках да реализирам тази идея, но така и не попаднах на подходящите условия — хубаво заснежен ден, безветрие, добра видимост, без мъгла, без снеговалеж. Все нещо не достигаше.

Тъй като не се отказах и тази идея остана жива в главата ми, през тази зима вече бях твърдо решен да постигна целта си.

На 6 януари, при първия по-обилен снеговалеж, направих първия си опит да заснема заветната снимка. За жалост, поривите на вятъра бяха изключително силни и за дрона беше невъзможно да се издигне на нужната височина, за да постигна търсената композиция. Вятърът го размяташе непрекъснато и дори имаше реален риск машината да не издържи на поривите и да катастрофира. При втория ми опит за издигане гимбълът на камерата дори се изкриви настрани и отказа да се нормализира, докато не снижих машината почти до минимална височина. Това беше и втората червена лампа, че трябва да прекратя опита за деня.

На 9 януари се завърнах отново с надеждата, че този път може би ще успея. Вятърът обаче отново беше много силен, а този път се появи и още едно сериозно препятствие — опит за атака от граблива птица, най-вероятно ястреб. За малко тя не сграбчи машината ми, а можеше и самата тя да пострада при атаката. Затова веднага прибрах дрона и преустанових опитите и в този ден.

Следващият ми шанс дойде на 31 януари, когато отново имаше сериозен снеговалеж и вече се беше натрупал приличен сняг. Веднага се отправих към локацията, изпълнен с надежда. Този път вятър почти нямаше, но докато пътувах натам, отново започна лек снеговалеж, което леко ме притесни. Когато вдигнах машината във въздуха, осъзнах, че снеговалежът и мъглявината са на много ниска височина. Успях да направя няколко интересни кадъра, включително и панорамен, но отново не успях да постигна точно визията, която преследвах.

И така дойде заветният 2 февруари — последният реален шанс за сезона. Снегът от предишния снеговалеж все още не се беше стопил и реших да опитам отново. Този път условията бяха повече от обещаващи — без сериозна облачност, без вятър, а денят беше дори слънчев. Още в момента, в който стигнах локацията и вдигнах машината във въздуха, усетих, че това е денят, който чаках от години.

Успях да се насладя на един наистина страхотен полет и в рамките на една батерия създадох куп кадри — сред тях и този, който си представях толкова отдавна. А дори и още един, който не бях си и представял, че бих могъл да заснема.

Така този кадър се превърна в сбъдната цел.

Той ми напомни за нещо много ценно — че никога не трябва да се предаваме, когато преследваме дадена цел. Че постоянството и упоритостта почти винаги биват възнаградени. Стъпка по стъпка, опит след опит, дори когато условията не са на твоя страна.

И може би точно затова няма как да не обичам професията си. Именно този тип фотография е сред нещата, които ме мотивират най-силно през всичките тези години практика — тръпката да чакаш, да се връщаш, да опитваш отново и отново, докато един ден всичко най-сетне си дойде на мястото.