Приключението Арарат

Приключението Арарат беше едно невероятно предизвикателство за мен, предвид това, че дълго време не се бях натоварвал с физически тренировки, да не говорим за такива денивелации. Дори най-високите върхове, които бях изкачвал до онзи момент, бяха в България!

Въпреки това обожавам да се предизвиквам, за да проверявам своите възможности в различни ситуации, така че прецених, че това е точно моето пътешествие!

Ден 1
Заедно със страхотния ни организатор и лидер Димитър Димитров тръгнахме група от общо 20 души, 14–15 от които от Ловеч, плюс още няколко „легионери“.

Пътешествието ни започна с автомобили от град Ловеч, България, до Истанбул, Турция. Там паркирахме автомобилите на паркингите на огромното летище Истанбул и се отправихме с градския транспорт (и туристическите раници за експедицията) на околоградска обиколка или нещо като загрявка за дългите преходи, но в градски условия. Същия този ден навъртяхме над 20 км туристически преход, преди да се настаним в хотела за нощувката преди вътрешния полет към Югоизточна Турция.

След като се настанихме, излязохме отново на втора разходка, като този път се поразходихме край Босфора и дори предприехме една туристическа обиколка с корабче по залез слънце. Не може да се отрече, че Истанбул е забележителен като архитектура и туристическа инфраструктура. Все пак е град с хилядолетна история и е бил част както от Османската империя, така и от Византийската империя.

Ден 2
И така, след като пренощувахме, се отправихме с осигурен автобусен трансфер към летището, където взехме експедиционните сакове от колите ни и се отправихме на вътрешен полет до град Ъдър в Югоизточна Турция – един изключително размирен регион, предимно населен с кюрди и граничещ с Армения и Иран.

По ирония на съдбата, след като пристигнахме там, разбрахме, че на 70% от групата багажът изобщо не е отпътувал със самолета, а е останал в Истанбул, и така трябваше да чакаме багажа си чак на следващия ден, когато трябваше да започнем изкачването си в легендарната за арменския народ планина Арарат.

И така, в Ъдър бяхме посрещнати от бусове на турагенцията, която организираше изкачването ни, след което бяхме откарани към нашия хотел в град Догубаязит – малко прашно градче в подножието на величествения вулкан, който величествено се извисяваше наблизо.

Там се настанихме, поосвежихме се, след което бяхме откарани в един от емблематичните за градчето ресторанти, за да хапнем традиционна кухня и да се повеселим преди изкачването на следващия ден. И въпреки че бяхме със смесени чувства заради „изгубения“ ни багаж, вечерта премина страхотно. В ресторантчето засякохме още една група българи, част от Adventure Team Bulgaria с ръководител Георги Божинов, които пък вече празнуваха успешното покоряване на върха от цялата им група. Интересното беше, че се бях запознал с Жоро няколко години по-рано, когато ме беше качил, за да ме вози на стоп от Ловеч до пътен възел Абланица, а след това го срещнах в Догубаязит, в Югоизточна Турция. Такъв е животът!

Ден 3
На следващия ден багажът ни пристигна директно в хотела и веднага след закуска се приготвихме в „пълно бойно снаряжение“ за покоряване на първенеца на Турция – връх Арарат (5165 м).

Отпътувахме с вече познатите два буса, като много добре си спомням двамата шофьори кюрди, които бяха много забавни и приятни хора, но обичаха да шофират като на рали шампионат, което ги правеше много горди. Това явно си е част от тяхната народопсихология.

И така пристигнахме на точката, от която започваше нашето 6-дневно пътешествие в планината. Стовариха ни на надморска височина от 2200 метра. Там ни посрещнаха момчетата шерпи, които натовариха експедиционните ни сакове на кончетата (които за мен бяха огромните герои на тази планина!), както и нашият планински гид и готвачът на групата. Готвачът естествено отвори крачка и тръгна смело пред групата, за да стигне Базов лагер 1 (3200 м) преди нас и да приготви хапване.

Взехме раниците, щеките и по един базов пакет с малко храна и се отправихме на първия преход към Базов лагер 1. Пейзажът беше доста суров, като за отдавна заспал вулкан – много натрошени скали, камънак, прах и тук-там по някой гущер, но погледнеш ли нагоре към върха (който не се виждаше добре все още), дъхът спираше.

И така, след няколкочасов преход, пристигнахме на 3200 м в Базов лагер 1, където ни очакваха двуместните палатки, в които щяхме да пренощуваме в 3 от дните ни на пребиваване. Там успяхме да вземем освежаващ душ в една изключително красива баня, направена с подръчни материали, но с отворен „покрив“ и директна гледка към върха!

Там имаше доста международни групи, както и водачи и друг обслужващ персонал, които се забавляваха с традиционни песни и танци над изключителната панорамна гледка.

По залез слънце, към 18:00, групата вечеря, благодарение на нашия страхотен готвач, който се беше постарал изключително много и всички останахме както доволни, така и приятно изненадани. Пихме и по някоя напитка плюс чай, след което, уморени от първоначалния преход, а навярно и от надморската височина, се отправихме рано-рано към палатките за сън.

Ден 4
На следващия ден, след като спах изключително добре, ни очакваше много силна закуска с изобилие от солени продукти, плодове и чай. Малко след това с групата се отправихме към аклиматизационно изкачване до Базов лагер 2 (4200 м). Със себе си взех раница с малко топли дрехи, вода, енергийни гелове и базов пакет с храна.

Честно казано, много се вълнувах за това изкачване, защото ни приближаваше сериозно до върха. Надморската височина вече ставаше значително по-висока, а никога не се бях качвал толкова нависоко и не знаех как ще се почувствам от разредения въздух, тъй като имах и отшумяла в детските години бронхиална астма, която се проявяваше от време на време, но в много редки случаи.

Изкачването премина страхотно, като темпото, в което ни водеше водачът, беше забележително и ме научи на нещо изключително важно – правехме изключително малки крачки, с бавно, но постоянно темпо, устремени нагоре към целта си. Спирахме на всеки час и 10–20 минути, като интересното при мен беше, че след всяка пауза ми беше изключително тежко в първите 20-ина минути, а точно когато всички искаха да спрем за почивка, се чувствах най-свеж и с прилив на енергия за поддържане на вече установеното темпо.

И така в късния следобед пристигнахме на Базов лагер 2, където нямаше предвидена групова палатка, в която да отпочинем. Всеки си намери удобна скала, на която да поседне, да отпочине за кратко, да хапне и да се полюбува на невероятната гледка, която ни се откри към върха, към съседния връх Малък Арарат (3896 м) и към заобикалящия ни хоризонт. Беше наистина забележително, а аз се чувствах все по-добре физически и все по-спокоен, че организмът ми се справя добре на тази надморска височина, което ме изпълни с надежда, че ще успея да стигна върха без особени проблеми.

След кратката почивка тръгнахме да слизаме обратно надолу, като, честно казано, това упражнение ми се видя дори по-трудно спрямо изкачването ни, вероятно заради по-сериозното ми лично тегло и набиването на краката, а вероятно и поради липса на правилна техника за слизане. То беше белязано и от лек, но високорисков инцидент, при който един от множеството коне, които постоянно гастролираха нагоре и надолу между двата базови лагера, едва не ни избута в каменната пропаст, след като ни притисна до една скала с кака Лин, която беше опитен планинар и вече за втори път изкачваше този връх. За щастие инцидентът се размина без контузии и сериозни наранявания, като останахме само с лек уплах и сериозна червена лампа, че трябва винаги да сме максимално нащрек с животните, които бяха истинските герои на тази планина, както споменах и по-рано.

Щом пристигнахме обратно в Базов лагер 1 около 17:00, всеки мина през „банята“, след което вечеряхме към 18:00 и припаднахме по палатките за сън. Този път почти на никого не му се пиеха напитки – всички бяхме изключително изморени от дългия преход и денивелацията. Дори бих казал, че това беше най-тежкият ми ден в тази планина.

Ден 5
Настъпи ден пети, в който отново трябваше да направим изкачване по същия маршрут до Базов лагер 2 на 4200 метра надморска височина. Пореден ден със страхотни атмосферни условия, слънчево време и приятен вятър. Веднага след закуска се отправихме на прехода към последния базов лагер преди голямото изкачване.

В този ден бях изключително спокоен, тъй като вече знаех, че ще измина трасето без проблеми, знаех темпото и че тялото ми ще издържи на натоварването. Въпреки това мислите ми бяха концентрирани към следващия ден, или по-точно към вечерта, когато щеше да настъпи кулминацията.

Успешно се изкачихме до Базов лагер 2 около 14:00 или 15:00 часа. Там вече ни очакваше нашият любим готвач, както и нова група двуместни палатки, които щяха да бъдат наш дом в следващите няколко часа. Отново имахме възможността да вземем душ в „баня“ с открит таван, този път с още по-впечатляваща гледка. Там вече температурите бяха доста по-ниски и това си беше предизвикателство.

Вечеряхме рано-рано, след което ни раздадоха комплект котки (за такива като мен, които си нямахме свои). Упражних поне два пъти поставянето им върху туристическите ми обувки, тъй като никога до онзи момент не бях използвал такива. След това още към 17:00 се отправихме към палатките, за да поспим, тъй като ни очакваше кулминацията на цялото пътешествие, а именно атаката на върха, която щеше да започне с нощен преход точно в полунощ същия ден!

Може би от вълнение, а може би и от надморската височина, но със „съквартиранта“ ми Ники от Плевен почти не успяхме да спим. Имаше и вятър, който постоянно блъскаше палатката, имаше и кратко преваляване, което още повече ни навърза мислите за това, което ни очакваше през нощта.

Ден 6
И така, настъпи дългоочакваният момент. Станахме, закусихме с лека храна и горещ чай, заредих 1 литър термос с горещ чай и се отправихме на един последен щурм към върха! Беше изключително вълнуващо, като мисля, че темпото, което бяхме установили заради водача най-отпред, съхрани групата и всички успяхме да се справим с това предизвикателство. Макар и с някои проблеми на част от участниците в групата, около 5:45-6:00 стигнахме ледника на около 5000 м, където трябваше да монтираме котките и да се отправим за един последен щурм на последните около 150 метра до върха.

И така, около 6:30 бяхме посрещнати от слънце и едно страхотно безоблачно време на най-високия връх в южната ни съседка. Разбира се, беше много студено и ветровито, но това нямаше как по никакъв начин да сломи емоцията, удовлетворението и щастието на всички ни. В рамките на 20-ина минути пристигнаха и последните ни съгрупници и така всички успешно покорихме върха. Успяхме да си направим снимка, а някои дори запалиха и цигара!

Лично аз бях изключително удовлетворен от себе си и изненадан, че астмата ми въобще не повлия на физическото ми състояние, а дори напротив – чувствах се прекрасно и във форма! Впоследствие, след разговори с другите, установих, че така или иначе в ежедневието си живея с около 50% кислороден капацитет и така разреденият въздух на 5000+ метра не оказваше влияние на организма ми.

Веднага след успешното изкачване и общата снимка се отправихме на едно дълго слизане, което беше изключително емоционално за мен, но изпълнено с огромно удовлетворение и щастие. Малко след подножието звъннах на жена ми, за да ѝ се похваля, че успешно съм се качил и тъкмо слизам от ледника.

След дълго, изтощително и изключително тежко слизане за краката, привечер и с последни сили пристигнах в Базов лагер 1, където успях да се освежа и да вечеряме групово в общата палатка. Дори успях да си уредя една бира от местните момчета, които бяха поддържащ персонал. Вярно, на доста висока цена, но си заслужаваше удовлетворението след дългото изкачване и още по-дългото слизане!

Ден 7
Това бе и последният ни ден, който прекарахме в планината. Рано-рано закусихме, спали като бебета предишната нощ, събрахме багажите си от палатките и се отправихме за един последен преход до локацията, на която ни бяха оставили бусовете няколко дни по-рано.

Това бе и най-лежерният ден, в който вече си бяхме свършили работата, както се казва, и просто трябваше да спуснем още 900 метра денивелация до точката на взимане, където ни чакаха вече познатите щури рали шофьори с бусовете.

Оттам ни закараха обратно в хотела ни в Догубаязит за обяд, освежаване и кратка следобедна почивка.

След това предстоеше малка туристическа обиколка, заедно с шефа на туристическата агенция и двамата шофьори с бусовете. Първо посетихме Ишак Паша Сарай – един от най-големите и запазени дворци на Османската империя, който се намираше в близост до Догубаязит. Там се разходихме за около час, разгледахме, поснимахме се, посмяхме се и се отправихме към турско-иранската граница, което беше изключително изненадващо за мен пътуване. Не видяхме много смисъл в това посещение, като забелязахме само една огромна бетонена фортификация, която се строеше по продължение на границата. Погледнато от днешна дата (2 април 2026 г.), вече ми е ясно защо е трябвало да видим това нещо, но тогава нямахме никаква представа.

Последната локация от туристическата ни обиколка беше Дурупинар, или едно от местата, на което се предполага, че е акостирал Ноевият ковчег. Мястото се намираше непосредствено до граничната зона с Иран, като ясно се виждаха скални образувания с формата на дъно на кораб, но нищо повече. Разгледахме за кратко и оттам се отправихме към вече познатия ресторант, в който щяхме да отпразнуваме успешното изкачване на планината Арарат и да споделим помежду ни интересни моменти, спомени и впечатления. Там нашият ръководител Димитър Димитров ни изненада с предварително подготвени грамоти за успешно изкачване на връх Арарат, което беше изключително голям жест от негова страна. Шапки долу за цялата организация, която беше направил. Наистина се беше погрижил за всичко, до последния детайл.

Ден 8
Това беше денят, в който отпътувахме от Догубаязит в посока Ъдър, където отново щяхме да вземем вътрешния полет към столицата Истанбул. След няколкочасов полет, за щастие този път, пристигнахме заедно с багажите си в Истанбул. Там намерихме автомобилите си и отпътувахме оттам в посока Одрин, където щяхме да си спретнем лека туристическа обиколка на централната част и малко шопинг терапия в местните пазари, които бяха изключително интересни.

След това, с последните останали капки енергия, отпътувахме в посока България, за да се приберем по домовете си удовлетворени от едно невероятно преживяване, което ще се помни цял живот.

Защото Арарат не е просто връх. Той е изпитание, хоризонт и спомен наведнъж.